Когато живееш в ада, в постоянен survival mode, си твърде зает, за да се самосъжаляваш, да мислиш за живота си или да разбираш желанията си. Всичко е мъгливо и концентрацията ти е единствено в това да бягаш и да бягаш. Едно непрестанно препускане. Но в момента, в който си позволиш да се отпуснеш, когато вече си намерил своя мир и си избягал от този ад, едва тогава осъзнаваш травмата си. И колкото повече мислиш за нея, толкова повече те наранява. Понякога е по-лесно да бягаш от нещо, от колкото да осъзнаеш какво се случва или се е случило.
Коментари
Публикуване на коментар