нъмб

Писането е едно от малкото неща, които успокоява. Успокоява мозъка, душата, мен. 

Винаги съм имала дневници,тетрадки, блогове, форуми, социални медии и изобщо някакви места, на които да пиша някакви неща. Мозъкът ми не функционира правилно, според общоприетите норми, за това пък според мен моят мозък си е наред, а другите нещо не са в ред. 

Има дни, в които монолога в главата ми протича бавно, буквено и безцветно. Сякаш четеш книга на глас, без да си представяш обстановката и героите, но всичко се случва безгласно в главата ти. В други дни шумът в мозъка е толкова силен, че ми се налага да изричам част от монолозите на глас, на себе си, за да мога да ги отсея. В тези случаи концентрацията е мит, а изпълнението на дори най-простите задачи - предизвикателство.

Има и други дни, в които монологът е един, цветен, шарен и пълен със сайд куестове. Тогава смятам , че оувъртинквам, и често се опитвам да си забраня отклонението по мъничките, тъмни пътеки на собственото си въображение, защото там е много лесно да се изгубиш. Макар че понякога е интересно да се изгубиш в себе си.

Има и дни в които е пълна тишина. Нито дума, нито мелодия, нито цвят, светлина или движение могат да отекнат като ехо във главата ми. Празните дни са най-трудни за преживяване. Не се самосъжаляваш, не обвиняваш другите, не се радваш, не си тъжен, не си буден... Не принадлежиш към нищо и никой. Ти си абсолютно сам. Сякаш дните минават, а в следващия момент отваряш очи и осъзнаваш, че дори не ги помниш. Днес беше един от тези дни. Безчувствен, безжизнен, не жив. Зеленчук. 

Понякога просто искам да мога да се ядосам, да излея ядът си, да поплача или да се разсмея като дебил на глупав клип в интернет. Но това ще бъде утре, или друг ден. Днес съм нъмб...