Малко стихче за хората

Мило мое нещо като дневниче, здравей! От доста време не съм драскала нищо. Не, че нямаше какво, но просто нямах време. Въртележката на живота най-накрая погълна и мен, та и моето свободно време намаля чувствено. Размислите и страстите за живота мога да ги стрелям денонощно, но не мисля, че сега искам да задълбавам и с такива неща. За това ще нахвърлям някакви рандом шитс по-долу из редовете... Ей тъй, просто да отчета дейност...

Гледам хората унили
от вътре, кой от кой по-гнили
Живота смлял ги кат' месомелачка
мъчат се нещастниците да натрупат пачка.
И усмихват се, но не съвсем естествено
търсят нячини, да се чувстват малко по-божествено
а надпреварата тип "виж ме кой съм" е тъй тъжна
нищо не остана зад фасадата им външна.
А тя хора е до време
и въпреки, че за момента не ви дреме
ще дойдат дни още по-тъжни от сегашните
и те ще бъдат най-самотните и страшните...


Еба ги и у хората, едно "Добър ден" не щът да кажат
гледат, търсят само, нещо да намажат
И к'во кат гледат всички криво
ежедневието не е толкоз сиво
Само дето не искат да надигнат глава
продължават да се оплакват и да газят в калта
Тъпи, сякаш в калъп излети,
кифли лигави, кат не изплакнати спагети.
Но това е, живот... Независимо шумен или тих
Осъзнайте се бе хора! С това приключвам тоя стих...