И така... Днес за първи път през живота си, спечелих нещо, в сферата, в която искам да се развивам... Спечелих конкурс за кавър песни. Не съм единствената спечелила, но не съм от отпадналите, а наградите са еднакви за всички спечелили така че предполагам, че няма значение на кое място съм. Както и да е. Очаквах денят ми наистина да е щастлив. И в началото наистина беше, радвах си се сама с дебилна усмивка пред компютъра. След това естествено бързах да съобщя новината на близките си хора.... Е, и какво като им я съобщих... Еми да браво на мен. Точка. Това е... Изглеждаше сякаш никой не се радва за мен... просто браво... Браво от мама, браво от тате, браво от спътника ми в живота/който дори не си направи труда да гласува за мен, във въпросният конкурс/... Да де то натискането на 2 бутона са нещо наистина трудно... И така седя си сега тъжна, и не се радвам, че спечелих... Защо...? ами радостта не е радост, когато няма с кой да я споделиш.... Напротив, чувствам се ужасно, защото изглежда че на никой не му пука, че направих една микроскопична крачка напред към мечтата на живота си... Микроскопична крачка с която поне си доказах, че мога да се движа... Нещо, което ми се струваше невъзможно, въпреки, че не е кой знае какво... Просто никой не забеляза... И така скъпо дневниче... Ебало си е майката!
Коментари
Публикуване на коментар